„Върви, народе възродени!“

Преди 132 години писателят Стоян Михайловски написва текста на стихотворението „Върви, народе възродени!“, докато е учител по френски език в Русенската мъжка гимназия. Впоследствие текстът се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.

Стоян Николов Михайловски (1856 –1927) произхожда от стар, материално заможен, културно просветèн, с обществена и родолюбива деятелност род. Неговият баща – Никола Михайловски, е виден гражданин, учител и книжовник във времето на Възраждането и след Освобождението. Чичо му – митрополит Иларион Макариополски, е водач в борбата за самостоятелна българска църква.

Стоян Михайловски учи в Елена и във Велико Търново. През 1872 завършва Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. Учител е в Дойран. Участва в борбите за национално освобождение. След 1875 е студент в Université Bouches de Rhône, Юридически факултет, Екс ан Прованс, Франция, прекъсва образованието си поради Освободителната война и завършва през 1883.

След Освобождението работи като адвокат и съдия в Свищов, главен редактор на в. „Народний глас“ (1880, Пловдив), учител, висш чиновник, преподавател по френски език в Юридическия (1892–1894) и Историко-филологическия факултет (1897–1899) и доцент по всеобща литературна история (1895–1899) в Софийския университет. Дописен (1892) и действителен член (1898) на Българското книжовно дружество.

Михайловски е активен общественик – председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901–1903), народен представител в ІІІ ВНС (1886–1887), VІІІ ОНС (1894–1896), ХІІІ ОНС (1903–1908) и политик, последователен антимонархист. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ (1904) е подведен под съдебна отговорност и осъден условно. Поради остротата на сатиричното си писане трудно намира издатели. Често е уволняван от работа, защото безкомпромисно следва истината, убежденията и принципите си. Печата в „Периодическо списание на БКД“, но най-вече в сп. „Мисъл“, в което е и един от редакторите. Изтощен от обществени, политически и нравствени борби, след 1905 се оттегля от света. Изоставен и забравен от българското общество, остатъка от силите си насочва към религиозен живот и мислене. До смъртта си печата най-вече в „Църковен вестник“.

Стоян Михайловски е автор на повече от 15 книги. Пише философско-моралистични творби, сонети, поеми, драми, публицистика, пародии, басни, афоризми, епиграми. Той живее и твори в годините на La Belle Époque – време на икономически просперитет, на Втората индустриална революция, на научен и технически прогрес – автомобилостроене, въздухоплаване, фотография, зараждане на киното. Това е време на политически мир, на разцвет на културата, изкуствата, архитектурата, археологията, на модернизма в изкуството.

В сферата на менталността антропоцентризмът замества теоцентризма. Секуларизацията на културата е окончателна и пълна, позитивизмът на ХІХ век е в криза и това води до разпад на цивилизационни, обществени, социални, граждански, нравствени и морални ценности. Интересите на индивида се издигат над интересите на общността и смисъл и философия за живота се търсят за индивида. След О. Конт в мисленето започват да доминират идеите на А. Шопенхауер, на Фр. Ницше. България също изживява това време.

Още с първите си отпечатани книги Михайловски показва мислене чрез универсални и философски категории – човешкото битие, феноменологията на злото („Поема на злото“, 1889), смъртта („Euthanasia“, 1884), смисъла на човешката участ. Заедно с това той е най-яркият изобличител на начините на управление на тогавашната държава, на нравствеността и морала на управниците ѝ, на обществено-политическия живот, на българската преса („Сатири. Нашите писачи и газетари“, 1893; „Нашите партизански вестници“, 1895; „Що значи вестникарска хвалба“, 1895), на партиите и техните водачи („От турско по-лошо“, 1895), на нравите на българското общество от края на ХІХ – началото на ХХ век („Политика“, 1895), на семейния живот („Цивилизация“,1895; „Едно семейство – каквито ги има много в София и в Пловдив“, 1895), науката („Наука“, 1895; „Нашите просветители“, 1895), вярата („Вяра“, 1895), прогреса („Прогрес“, 1895). Сатирата му е обществен и културен протест. За него съвременният нему човек е малък и жалък, тънещ в дребнавост, в нравствен упадък и поквара. Това е и една от причините за нетърпимостта му към света и човека.

Разочарован от всичко и от всички, допирът до света му причинява болка и страдание („Философически и сатирически сонети“, 1895). Причината за неговата екзистенциална драма е разривът с обществото, с ценностите на света, на позитивизма, разривът със собствената му представа за ценности. В неговата концептуална система доминира драмата на мисловността, след която следват драматични емоционални и душевни състояния. В произведенията му говори мислителят, който е и лирически персонаж в текстовете му. Той скита в пространствата на мисълта и на емоциите, породени от нея. Неговото свое е общочовешката менталност на ХІХ век („Краевековно тление“, 1895). Той преживява своето мислене и своята идентичност като част от мисловната ситуация в Европа от ХІХ век. Песимизмът като дух на времето, скръбта, тъгата, самотата, опитът да се намери смисъл, болката от разпадането на етоса, деструкцията на обществени и човешки идеали в мирови план са и негови състояния на мисли и душевност. Михайловски предусеща бъдещите авторитарни режими („Книга за българския народ“, 1897).

В творбите на поета лирическият аз разговаря със своя идеален двойник или с възможния събеседник, пред които разкрива мрачните истини за света, за обществото и за човека. Говорещият мислител в творбите му търси смисъл в света и философия за своето съществуване, но не ги намира. В сонетите на поета („Философически и сатирически сонети“, 1895) говорещият аз намира смисъл в смъртта, в небитието („Нирвана“), в нищото – което е било, което е и което ще бъде („Светопреставление“, „Не трае нищо“, „Велика, мощна и справедлива!“). Човекът е подчинен и е зависим от една непознаваема и безразлична към него сила. Той е изгубен в пространството и във времето, сред безкрайната материя – и от гледната точка на тази космичност човешките мисловност или емоционалност губи смисъл („Книга на книгите“, 1895).

Стоян Михайловски преживява драмата на рационалното познание от края на ХІХ – началото на ХХ век, породена от деструкцията на философски парадигми и идеологии; драмата на културата и цивилизацията, които са се провалили; въобще на всичко онова, което е било надежда и утеха, но извън което е истината, неразбираема за човека. Преживява и драмата на злото, с което се живее – в обществото и в сферата на личното. Религиозното мислене на

Михайловски през 80-те и 90-те години на ХІХ век е непълно. Едва след 1905 той намира смисъл в живота чрез вярата. Въпреки това в неговото творчество се чете жажда за идеал и върховен ред. Изявен е висок и независим борчески дух („Напред!“, 1884). За поета животът е и битка, в която невинаги има сполука. Но даже и победèн, трябва прав и горд да паднеш. Животът е жертвен подвиг, който ще бъде продължен и завършен от другите. Той е съзиждане в името на идеала, а Светата Божия десница ще бди над този труд. С оглед новата социална и културна ситуация от края на ХІХ и началото на ХХ век Михайловски преосмисля жертвеното поведение и подвиг на личността, познати от културата на Българското възраждане и от по-ранната епоха на Средновековието.

Св. св. Кирил и Методий
(Върви, народе възродени!)

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
ти чест и слава поднови!

Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменна воден –
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!

Тъй солунските двама братя
насърчваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет –
в тържествованье и в страданье
извърши подвизи безчет…

Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дълга си всегда!

Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за всесветовната просвета
тя бе неизчерпаем вир.

Бе и тъжовно робско време…
тогаз балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отомански властелин…

Но винаги духът народен
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци! През десет века
все жив остана ваший глас!

О вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте –
заспал в глубока тъмнина.

Подвижници за права вяра,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху славянский мир,

бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нек името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в славянството во век веков!

Стоян Михайловски, Русе, 1892 година

Източници:

Проект „Българската литература след Освобождението (1878) – личности и процеси, документи и артефакти (дигитален речник)“, който се разработва в Института за литература при БАН.

Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе

Pravoslavieto.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *